Аз съм ничия

Не искай от мен да съм твоя.

Аз съм ничия. Само на себе си.

И не ми се налага да моля –

доброволно ме пускат в сърцата си,

а после, щом реша да си тръгна,

не ми позволяват, заставят ме

каквато поискат да бъда.

Но за мене това непосилно е.

Аз съм само на себе си вярна

и пред сърцето си само покорна.

Само моя съм си, никога нечия.

Никога твоя, никога негова.

Просто съм себе си. Истинска.

Ако мислиш, че можеш – обичай ме.

Но такава, каквато ме виждаш –

не каквато си имал в мечтите си.

Аз съм ничия –

               ако можеш, обичай ме…

Там, където се ражда дъжда...

Аз често съм дъждовно настроена.

И често ми идва да заваля.

Да се изсипя – силно и неочаквано –

върху целия град… (Преди да заспя.)

А когато с миглите си трепна,

искам да създавам урагани,

вихрушки и пясъчни бури…

И нищо след този миг да не остане.

Но понякога не искам да съм стихия,

а просто мъничка капка роса –

в пеперудени крилца да попия

и далече някъде да полетя…

Там където се ражда дъжда,

Далеч, далеч, далеч… над света.

Да поплача

Аз искам да прегърна тишината

в тъмното на своята тревога.

Но не искам да изплаша светлината,

мислейки си, че без нея мога.

Просто искам никой да не разбере.

Никой да не ми прогонва здрача,

който сякаш със невидими ръце

ме е обгърнал… Искам да поплача.

Мечта за пролет

Във златното на моите коси

се скрий и вдишай аромата

на топли, минзухарени лъчи,

попил във всеки кичур… И в душата ми.

А после във очите ми падни,

където отразява се небето

над мойте люляково-сини дни

и всеки миг е дълъг цяла вечност…

И ако искаш даже върху мойте устни

си свий гнездо от розови листа.

Аз няма да говоря, за да не те изпусна,

моя нежна, пролетна мечта…

Рисувам... (Без капка боя)

Рисувам по белите листове

на уморената твоя душа...

Рисувам красиви неистини –

изгрев и залез на прозрачна Луна...

Рисувам слънчеви еднорози,

препускащи сред небесни поля...

Цъфтеж на сънувани рози...

Милиони обичащи се сърца...

Рисувам и облаци от надежда...

Пурпурни лилии в океан...

Нечий образ от маргаритена прежда

с фина прецизност изтъкан...

Рисувам пясъчни паяци...

Стъклени капки дъга...

Дъждовни сенки на люляци...

И мирис на топла мъгла...

Рисувам... във теб непрестанно...

Без четка, без капка боя.

Рисувам... Със теб си споделям

всяка моя тиха мечта...

2008

Моят ангел

Тя щеше да е толкова красива.

И щеше силно мен да ме обича.

Щеше като себе си да ме гримира

и нежно „мъничка” да ме нарича.

И щяхме двете всичко да споделяме –

тайни, болки, радости, мечти…

Нямаше да искаме да се разделяме.

 („Където аз съм, с мен ще бъдеш ти.”)

Тя щеше да е може би човекът,

който без да пита, щеше да разбира.

Щях да виждам част от мен, когато

в нейните очи се взирам…

Обичам я. И знам, че ме закриля.

Но няма как да спра да страдам…

Защото тя за мене винаги ще бъде

сестрата, която нямах шанса да познавам.

Безнадеждно много

Щом сутрин заключиш вратата

и за довиждане ме целунеш,

не искам да ти пускам ръката,

не искам да си отиваш…

Без теб денят ми е грамаден и тежък.

По-тежък от най-тежкия камък,

завързан стегнато за някой грешник,

потъващ към дъното на океана…

А моят океан е твойта липса.

Защото, знаеш ли, без теб не съм добре.

Безнадеждно, безумно ми липсваш!...

До пръсване на влюбеното ми сърце.

2012