Бъди моят вятър...

Разпилей ме! Като тъжно глухарче.
Вятър бъди и ме отвей. Надалеч,
там където небето не плаче,
там където дъгата е... вечна...

Аз съм крехка и малка. Чуплива.
И съм толкова много сама!
На сълзи и тревоги съм податлива.
Особено... Щом настъпи нощта.

Но ти не бъди нежен с мене.
Бъди моят вятър, порой!
Далече от тук отнеси ме.
И просто бъди...
само мой...

Когато съм до теб, не спя

В трапчинката ти цялата побирам се.
Любимо кътче ми е тя.
И нощите ми стават на безсъние,
защото искам всеки миг да ти се насладя.
И в миглите ти после да се сгуша.
Мъничка прашинка от любов...
Дъхът ти цяла нощ да слушам
и с него да се чувствам аз едно
истинско и неделимо цяло...
Вдишваш. И издишваш. Топлина.
А аз съм нежност тиха, бяла.
Докосвам те... Едва, едва...

Обичам... щом до теб съм, да не спя...

Превръщай ме в дъга

Не искам да заспивам в чужди длани.
И друга нечия принцеса да съм не желая.
Далеч от тебе нощите са хладни
и всяка моя мисъл... те копнее.
Във мен тупти сърце на пеперуда,
което може да се пръсне всеки миг,
защото теб те няма... До полуда
липсваш! Сълзите ми с сълзи ги докосни...
Да се превърнат в капчици дъга.
И аз на слънчев лъч да стана,
в ресниците ти да се сгуша, там,
където мястото за мен е само...
Превръщай ме... В дъга... и ме изпий...
От вътре засиявай ти любовно.
В себе си от другите ме скрий.
И ме обичай... Само мене... безусловно...

Дори да мине страшно дълго време...

„Твоят поглед, твоят допир –
как да дишам без тях?...”

...И всичките ни песни ще останат.
В душите ни самотно ще звучат.
И раните (от днес) ще ни изгарят.
И белезите вечно ще личат.
И няма да се гледаме в очите,
защото чужди ще са вече те.
Но в себе си ще носим дните
и нощите, когато бяхме заедно със теб.
И ако утре ме попиташ дали искам
в живота си отново да те върна,
До тебе пак и пак да се притискам,
отново целия ти свят да преобърна,
отново да съм твоята любима,
аз ще ти кажа, Обич, само едно:
в сърцето ми завинаги те има,
защото Ти си моята Единствена Любов.
Където и да си, ще бъда в тебе.
С когото и да си, ще бъда твоя.
Дори да мине страшно дълго време,
да те забравя – няма.
Обич...
моя...

Две капчици

Две капчици се гонят в стрък трева.
Две мънички, прозрачни капки.
Докосват се почти, едва-едва...
Потичат, спират за почивки кратки...

Сълзи ли са на тъжни пеперуди
или пък роса сияйна в топло утро?
В тревите стават те на изумруди...
Загадъчно блещукат всяка сутрин...

Две капчици прегърнали са Слънцето.
Лъчите му във себе си попиват.
И като огледало отразяват го,
всяка лоша помисъл отмиват...

Две капчици съвсем, съвсем еднакви.
Очите ми на тях се спряха.
Как нежно гонят се – загледах ги...
И после - миг - в едно се сляха...

Да се сбъднем

В косите ми обичам да се будиш.
В очите ти обичам да не спя,
а цяла нощ със тебе да се губим
и да се намираме в зората на деня...

Обичам да са стиснали ръцете ни
една и съща неизказана мечта...
Да са ни телата вплетени
среднощно... И до сутринта

да чувствам как ме вдишваш
и издишваш... Също обичам
до тебе кротко щом съм сгушена,
по звездите утро да предричаме...

И да станем с тебе на звезди.
В небето нощно да посветим,
към безкрая двамата да полетим.
И да се сбъднем... Падащи мечти...

Equilibrium /Равновесие/

Понякога замислям се дали си струва?
Дали, както се казва, всичко се връща?
Дали усетени са всичките преструвки?
И лошо ли е, че назад често се обръщам
и си спомням как, какво, защо било е...
И си правя скромни равносметки.
И все се питам – животът ми какво е?
Едно пътуване?... (Изтъркани подметки)
Една илюзия?... Утопия за съвършенство,
което никой никога не може да постигне.
Но към него всеки се насочва устремено
И всеки вярва – ще успее да го стигне...

И ето днес в едната си ръка
съм стиснала милион съмнения –
относно вярата, живота и света,
човешките мечти и цели, и стремления.
И пак милион са в другата ръка,
но истини и сигурности, нищо неизвестно.
Само копнежи, сбъдвани със лекота...
Ръцете всъщност стиснали са равновесие...