Щом сутрин заключиш вратата
и за довиждане ме целунеш,
не искам да ти пускам ръката,
не искам да си отиваш…
Без теб денят ми е грамаден и тежък.
По-тежък от най-тежкия камък,
завързан стегнато за някой грешник,
потъващ към дъното на океана…
А моят океан е твойта липса.
Защото, знаеш ли, без теб не съм добре.
Безнадеждно, безумно ми липсваш!...
До пръсване на влюбеното ми сърце.
2012
Кажи ми, моля те, каква ме искаш?
Искаш ли за тебе да съм самодива,
вплела във косите заклинания,
теб чакаща, дъха си затаила…?
Или искаш като сянка да ти бъда -
все до тебе, свита на клъбце,
да не крия никакви заблуди,
с все протегнати към теб ръце…
Може пък и да ме искаш скитница.
Мръсна и бездомна. Черна.
Да тичам по далечни пътища.
А ти да чакаш да се върна…
Ако ти попиташ ме – аз искам да си тук.
До мене, на целувка разстояние.
Не ми и трябва нищо, нищо друго –
Усмивки. Обич. И мечти. Със теб споделяни.
2012
Ухаеш ми…
на детство…
на топъл шоколад…
на слънчево вълшебство…
на цъфнал вишнев цвят…
Ухаеш ми…
на лято…
на нежна топлина…
на приказка за лека нощ…
на сутрешна трева…
Ухаеш ми…
на вятър…
на любовен стих…
на само с мигли допир…
на сбъднати мечти…
Ухаеш ми…
на чувство…
на чайково перо…
на ягодови устни…
и силно на … любов…
2011
По стъпките ти някой ден ще тръгна.
Не си мисли, че можеш да избягаш.
Не си мисли, че няма да изтръгна
сърцето ти, задето ме предаде.
Ще те намеря. Няма да е трудно.
Едва ли толкова далеч ще стигнеш.
Душата ти ще стегна в примка
и просто няма как да се измъкнеш.
Ще те притисна в ъгъла на съвестта ти.
А после с гръб към теб ще се обърна.
Да вземеш ножа. (С лекота забития.)
За мен си никоя. И даже мъртва.
2011
Понякога тъй искам да съм мъничка.
Лекичка и крехка перушинка...
Тласната от вятъра, политнала
дребна седемточкова калинка...
Или пък малко, жълтичко зрънце,
пътуващо с въздушните течения...
Водно конче с слабичко телце...
Листенце от увяхнало растение...
А може даже от глухарче пухче,
наивно следвано от детските очички...
Или мъничко зелено мъхче...
Черна мравка... борова игличка...
Песъчинка, капчица или тревичка,
сгушила се в меките ти длани...
Почти невидима, съвсем, съвсем мъничка...
Завинаги при тебе да остана...
2011
Понякога нищо не струва.
Понякога няма и смисъл.
Понякога дори се преструвам,
че мога, че чувствам, че искам…
Понякога пропадам във дупка
и с дни измъкване няма.
Понякога в мен се промъква
отчаяние. И то без покана.
Понякога силно се мразя.
(Особено силно – по празници.)
Понякога сякаш нагазвам
във ш***ни плаващи пясъци.
Понякога от яд ще се пръсна,
Друг път – от безразличие.
Понякога се отчайвам. (До втръсване!)
Но нищо. И този път ще ми мине.
2011
Нощем съм често прибрана
на топло във твойте обятия.
Тогава са силно изострени
всичките ми възприятия.
Тогава ухаеш най-приказно –
на нежна, спокойна любов.
Тогава го чувам най-истински –
сърцето ти… до мойто е то.
Тогава са най-сладки устните,
заспали на мойта усмивка.
Тогава усещам най-близко
на тялото ти всяка извивка.
Тогава те виждам най-влюбен
и искрен, и мил, и щастлив…
До тебе щастлива се будя.
И щастлива до тебе заспивам…
2011
Още щом очите си отварям сутрин,
вече знам, че Господ ме обича,
защото теб до себе си щом имам,
аз съм най-благословеното момиче!
Аз съм най-щастливият човек!
Видя ли те сутрин тук до мене,
значи, че денят ми ще е лек,
ще е слънчев и усмихнат. И безценен
ще е всеки споделен момент.
И щастието ми няма кой да помрачи!
В хармония съм с цялата вселена,
защото съм до тебе и до мен си ти!...
2011
В очите ти не скитат тихи сенки.
И по устните не са заспали снегове.
Във мислите не криеш опасения
дали ще те обичам утре или не.
Ти просто знаеш. Ти си сигурен,
че аз съм ти Голямата Любов!
Че съм си твоя и съм истинска –
утеха, нежност, смисъл и опора.
И нямаш нужда от неспирни доказателства.
Поглеждаш ме и е пределно ясно,
че съм до теб при всички обстоятелства.
(Дори поставена на много, много тясно.)
Така си е. Обичам те! Обичам!...
И няма смисъл да крещя в несвяст.
Ти знаеш. И го чувстваш. В себе си.
Без думи… Ти си целият ми свят.
2011
Днес Слънцето пробива сивотата
на облаците, струпани пред него.
И ето че обля ме светлината му –
събуждам се и ми е хубаво…
Имам чувството, че чак във вените
потича светлина, наместо кръв.
И ставам цялата кълбо от щастие!
От нежност!... От усмивки!... От любов!...
А светът изглежда ми по-светъл,
дори и хората са някак по-добри…
Възможно ли е да е истина?
Докосната от утрешни лъчи
да се почувствам толкова опиянено…
Толкова лъчисто развълнувано!...
Толкова упойващо блажено!...
А може би още сънувам?!...
2011
Не съм те искала. И не съм очаквала,
че толкоз сутрини до тебе ще се будя.
Живеейки без теб, съм се наказвала,
а всички други били са ми заблуда...
И вече струва ми се нереално,
че ти за мене бил си непознат.
Сега си образът ми огледален,
смисълът на целия ми свят!...
За първи път с затворени очи
със тебе, Обич моя, се целувам.
И имам те във всичките мечти...
До тебе спя, а пак си те сънувам...
Не искам друго – само ме обичай,
притискай ме до себе си във мрака.
Поглеждам те и вече знам, че
Точно тебе исках. Точно тебе чаках...
2010
Светът е пълен с невъзможности.
За обич, път, приятел и усмивка
понякога е твърде, твърде сложно
да мислиш и да чакаш. И да искаш...
Сбъдването често е илюзия,
дори да палиш свещи всяка нощ.
Ако невъзможност ти е писана,
другото е ... Другото е все едно...
2009
Ти тръгваш си. И аз си тръгвам.
А истините вече са изречени.
Не мога да повярвам, че изгубвам...
приятел? Не! Човекът ми!
Извинявай. Май за сбогом пиша.
И толкова убийствено боли.
Че може би съм твоето момиче...
Но, както казват хората – съдба!
(Дали?...)
Разпръснах се на хиляди парчета.
Сърцето си разкъсах. ( Не боли. )
Раздадох го на хората, които
в живота ми оставиха следи.
От себе си по мъничко аз давах,
за да ме има даже и след мен.
За да мога да се запечатам
във смисъла на нечий ден.
За да остана! В нечия душа...
Едно парченце от момиче,
от ангел, самодива... От жена...
И да ме помнят само... как Обичам.
2009
